ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Бременната тенджера

— Как вървят нещата с вашите?
— Горе-долу — отвърнах аз. — На моменти се разбираме много и всеки се поставя на мястото на другия, но понякога просто няма начин. Нищо не може да се направи.
— Е, Демиан. Мисля, че това ще ти се случва с всички до края на живота ти.
— Да, но с нашите е някак различно. Те са ми родители…
— Да, така е. Но какво имаш предвид, като казваш, че е различно?
— Те имат някакво право, защото са ми родители.
— Какво право?
— Право над мен.
— Ти вече си голям, Демиан. И като такъв, никой няма права над теб. Никой. Най-малкото, никой няма повече права над теб от тези, които ти му даваш.
— Аз не им давам нищо.
— Май не е така.
— Но къщата е тяхна, те ме хранят, купуват ми дрехи, плащат част от таксата за университета, майка ми ме пере, оправя ми леглото… Това им дава някакви права.
— Ти не работиш ли?
— Да, разбира се, че работя.
— Ами тогава? Разбирам, че живееш в тази къща, защото не можеш да си позволиш да имаш самостоятелен апартамент. Но за всичко останало смятам, че ако наистина искаш да се бориш да си независим, можеш сам да направиш някои неща.
— Накъде биеш? И ти ли смяташ, че не ме бива за нищо, като майка ми? Сякаш най-важното на тоя свят е да можеш да си оправяш леглото!
— Не, предполагам, че не, но ти си този, който претендира за свобода и самостоятелност.
— Не претендирам за свобода и самостоятелност, за да си готвя, да си оправям леглото и да си пера дрехите. А за да не трябва да искам, непрекъснато разрешение и да знам, че имам правото да говоря, когато пожелая, и да мълча през другото време.
— Може би тези две групи „правà“, Демиан, са различни.
— Не искам да се разделям с нашите.
— Да, разбира се, но ти претендираш за някои права, които са ти отнети при сегашното положение, а отказваш да поемеш част от отговорностите, произтичащи от тези права.
— Но аз мога да избирам за какво да съм независим по-рано и за какво предпочитам да изчакам малко.
— Да видим дали това ще ти помогне да си изясниш нещата.

Един човек помолил една вечер съседа си да му даде за малко тенджерата си. Собственикът на тенджерата не бил много разбран, но нямало как да му откаже.
След четири дни съседът още не му връщал тенджерата, затова, под предлог че му трябва, той отишъл да си я поиска.
— Точно щях да дойда у вас да ви я върна… Раждането беше толкова трудно!
— Какво раждане?
— На тенджерата.
— Какво?
— О, не знаехте ли? Тенджерата беше бременна.
— Бременна ли?
— Да, и точно снощи се сдоби с челяд. Затуй трябваше да си почине, но вече е по-добре.
— Да си почине ли?
— Да. Секунда, моля.
И като влязъл в дома си, взел тенджерата, едно пръстено съдче и един тиган.
— Това не е мое. Само тенджерата.
— Не, ваше е. Това са децата на тенджерата. Щом тя е ваша, значи и децата й са ваши.
Мъжът си помислил, че съседът му съвсем е откачил. „Но по-добре да не му противореча“, рекъл си.
— Добре, благодаря.
— За нищо. Довиждане.
— Довиждане.
И мъжът се прибрал със съдчето, с тигана и тенджерата.
Същия следобед съседът му пак почукал на вратата.
— Съседе, може ли да ми заемете една отвертка и клещи?
Сега мъжът се почувствал по-задължен от преди.
— Да, разбира се.
Влязъл вкъщи и се появил с клещите и отвертката.
Изминала почти цяла седмица и когато вече смятал да отиде да си прибере нещата, съседът почукал на вратата му.
— Ох, съседе, вие знаехте ли?
— Какво?
— Че отвертката и клещите са двойка.
— Не може да бъде! — облещил се човекът. — Не знаех.
— Вижте, направих грешка. За миг ги оставих сами и тя забременя.
— Отвертката ли?
— Отвертката! Нося ви децата й.
И като отворил една кошничка, му подал няколко винта, гайки и пирони, които според него отвертката била родила.
„Съвсем е откачил“, помислил си мъжът. Но пирони и винтове винаги трябват.
Минали два дена. Упоритият съсед се появил отново.
— Онзи ден — рекъл му, — като ви донесох клещите, видях, че на масата имате красива златна амфора. Ще бъдете ли така добър да ми я заемете за една нощ?
На собственика му блеснали очите.
— Разбира се — отвърнал той великодушно. Влязъл вътре и се появил с амфората, която му искал съседът.
— Благодаря, съседе.
— Довиждане.
— Довиждане.
Минала една нощ, минала още една, но собственикът на амфората не смеел да почука у съседа и да си я поиска. Като изминала седмица, не можал да изтрае и отишъл да си я върне.
— Амфората ли? — запитал го той. — О, не разбрахте ли?
— Какво?
— Тя умря при раждането.
— Как така е умряла при раждането?
— Да, амфората беше бременна и умря при раждането.
— Вижте, за глупак ли ме смятате? Как една златна амфора може да е бременна?
— Слушайте, съседе. Вие приехте бременността и раждането на тенджерата. Приехте сватбата и челядта на отвертката и клещите. Защо сега да не приемете бременността и смъртта на амфората?

— Ти, Демиан, можеш да избираш каквото си искаш, но не можеш да си независим за по-лесните и приятни неща и да не бъдеш, когато това ти коства някакво усилие.
Твоето мнение, свободата ти, твоята самостоятелност и по-голямата ти отговорност вървят ръка за ръка в хода на израстването ти. Ти решаваш дали да бъдеш голям, или да си останеш дете.

Няма коментари:

Публикуване на коментар