ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Царят, който обичал ласкателствата

— Мислих доста и разбрах, че има много неща, за които трябва да плащам висока цена. А това ме кара да не се чувствам много добре.
Като че ли се въртя в някакъв кръг и не мога да изляза от него. Какво може да направи човек, за да разбере предварително дали цената, която трябва да плати за нещо, е висока, ниска или заслужена? С материалните неща е лесно, защото тя горе-долу е установена. Но кое е мерилото за всичко останало?
— Изглежда, първо трябва да разбере какво значи висока цена. Какво значи да плати скъпо.
— Да платиш скъпо е да платиш много.
— Да проверим от гледна точка на материалното. Сто хиляди долара много ли е?
— Да, разбира се.
— Тогава един Джъмбо Джет_, който се продава за сто хиляди долара, е скъп.
[* Наименование на „Боинг-747“, мощен турбореактивен пътнически самолет.]
— Е, зависи за кого. За мен — да.
— Защо?
— Защото нямам сто хиляди долара, нито мога да ги намеря.
— Не, Демиан. Не правиш разлика между скъпото и ценното. Ако един Джъмбо се продава за сто хиляди долара, той е евтин, независимо дали имаш тези пари, или ги нямаш.
— Тогава какво става?
— Дали нещо е скъпо, или е евтино, се определя от съотношението между цената (колко струва) и стойността му (колко е ценно). А не между цената и парите, които ти имаш. Скъпо, Демиан, е онова, което струва повече, отколкото заслужава.
— Повече, отколкото заслужава… Разбира се, затова чувствам, че за много неща плащам скъпо… Сега разбирам.
— Стойността на нематериалните неща — продължи Хорхе, — а понякога и на материалните, е толкова субективна, че само всеки сам може да определи дали дадена цена е заслужена, или не е. Но всички притежаваме и богатства, които според мен не умеем да ценим достатъчно. Едно от тях е достойнството. Струва ми се, че собственото достойнство, самоуважението, както ти казах веднъж, е толкова ценно, че винаги ти излиза твърде скъпо, когато плащаш с него.

Имало някога един цар, който бил толкова суетен, че си изгубил ума. Суетата кара винаги хората да си губят ума.
Този цар заповядал да построят в градините на двореца един храм и в храма да сложат огромна статуя на самия него, седнал в поза лотос.
Всяка сутрин след закуска той отивал в своя храм, коленичил пред статуята си и боготворял самия себе си.
Един ден си помислил, че религия само с един следовник не е нищо особено. И така решил, че трябва да има повече поклонници.
Тогава заповядал всички войници от царската гвардия да коленичат пред статуята поне веднъж на ден. Това трябвало да правят и всички слуги и министри в царството му.
С времето лудостта му растяла и понеже смирението на тези, които го заобикаляли, не му стигало, един ден заповядал на царската гвардия да отиде на пазара и да доведе първите трима души, които срещне.
— С тях — помислил си той — ще покажа силата на вярата в мен. Ще им заповядам да се поклонят пред моята статуя и ако са умни, ще го сторят; ако ли не, ще се простят с живота.
Гвардията отишла на пазара и довела един интелектуалец, един свещеник и един просяк, които наистина били първите трима, които срещнала.
Те били отведени в храма и представени на царя.
— Това е образът на единствения, на истинския Бог — рекъл им той. — Трябва да коленичите пред него или животът ви ще бъде пожертван в негова чест.
Интелектуалецът си помислил: „Царят е луд и ако не се подчиня, ще ме убие. Явно това е по-силно от мен. Никой не може да ме съди, че ще го направя без вътрешно убеждение, за да остана жив и да служа на обществото, към което принадлежа“. И коленичил пред статуята.
Свещеникът си помислил: „Царят е полудял и ще изпълни заканата си. Аз съм избраник на истинския Бог, затова моето свещенодействие придава святост на мястото, където се намирам. Няма значение на чий образ се кланям. Ще отдам почит на истинския Бог“.
И коленичил.
Дошъл ред на просяка, който не помръдвал.
— Коленичи! — рекъл царят.
— Ваше Величество, аз не дължа нищо на хората от народа, които почти винаги ме изритват от прага на домовете си. Не съм и ничий избраник, освен на шепата въшки, които едва оцеляват на главата ми. Не мога нито да съдя някого, нито да се прекланям пред нечий образ. А колкото до живота ми, не смятам, че е нещо толкова ценно, че да си струва да ставам за смях, за да го запазя. Затуй, господарю, не виждам никаква причина да падам на колене.
Казват, че царят толкова се трогнал от отговора на просяка, че получил просветление и започнал да осъзнава собствените си дела.
Благодарение на това, според легендата, царят се изцерил и заповядал на мястото на храма да издигнат фонтан, а вместо статуята да сложат огромни саксии с цветя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар