петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Сънят на роба

Вече бях забравил за раздразнението си от онзи ден.
Чувствах, че темата за самата лъжа ме интересува много повече.
Цяла седмица бях мислил за това, преоткривайки собствената си склонност да лъжа, спомняйки си своите и чуждите лъжи. И все търсех потвърждения на идеята, която Дебелия пося и която избуяваше:

Ако има някакъв проблем с лъжите, то той е на лъжеца.

Затрудних се малко с „благородните“ лъжи.
В началото ми се струваше, че са от друга категория.
Струваше ми се, че при тях няма място за осъждане и самообвинение.
Дори няма място за бягство от отговорност.
И все пак, като се задълбочих повече, разбрах, че има една цена, която наистина не бих искал да платя, когато лъжех, за да защитя някого. Не исках да застана лице в лице с болката, с безсилието и с яда му.
И на всичко отгоре си давах сметка, че при много от тези благородни лъжи стигах дотам, че се поставях на мястото на другия. Както би казал моят терапевт, идентифицирах се с жертвата. Тогава ми идваха наум мисли от рода на: „Ако това се случи с мен, бих предпочел да не го знам“. И така смятах, че имам правото да решавам вместо другите, че не трябва да узнават истината.
В този смисъл осъзнах, че лъжата прилича повече на зловеща манипулация, отколкото на благороден жест.
Какъв ужас!
Отново лъжа, която не се отнася за друг, а за самия мен. Кого щадях? Самия себе си!
Почти всички лъжи са благородни, но благородни за самия човек, за този, който лъже…
— Благородни за самия човек — казах на Дебелия.
— Много добре, Демиан. Никога не се бях сещал точно за това. Струва ми се, че е страшна идея — похвали ме той. — „Благородните“ лъжи са винаги съмнителни и повдигат много въпроси, понякога доста сложни от морална и философска гледна точка. Доколкото знам, една от най-важните етични теми е дилемата на Сократ за човека и роба.
За последен път я чух, когато Леа я спомена в една група от двойки, с които работехме заедно. Като я слушах, тя сякаш отекна в мен и смътно си спомних, че съм чел някога тази история, без да й обърна особено внимание. И все пак, като видях каква дискусия възникна сред тези, които слушаха, и осъзнах какви мисли ме спохождат, разбрах, че трябва да съм благодарен на Леа не само за приятелството й…
Историята е много проста.


Разхождам се по безлюден път.
Наслаждавам се на въздуха, на слънцето, на птиците и се радвам, че краката сами ме водят, където си искат.
На едно място край пътя откривам един роб, който спи.
Приближавам се и виждам, че той сънува.
Долавям го по думите и по движенията му…
И знам какво сънува:
робът сънува, че е свободен.
Изражението на лицето му е спокойно и ведро.
Питам се… дали да го събудя и да му кажа, че това е само сън, за да не забравя, че още е роб?
Или да го оставя да спи колкото може и да се радва, макар и насън, на тази заблуда?

— Кой е верният отговор?… — запита ме Хорхе.
Свих рамене.
— Няма верен отговор — продължи той. — Всеки сам трябва да потърси своя отговор и той не може да бъде открит извън самия него.
— Мисля, че аз ще се вцепеня пред роба и ще се чудя какво да правя — отвърнах.
— Ще ти подскажа нещичко, което поне в един случай може да ти помогне. Както си вцепенен, приближи се до роба и го погледни. Ако това съм аз, не се чуди:
Събуди ме!

Няма коментари:

Публикуване на коментар