ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Екзекуцията

— Но тогава искреността няма никакво значение за теб — възразих аз.
— Разбира се, че има, Демиан. Въпросът е там, че не искам да я налагам със закон.
— Тогава как ще настъпи този свят, желан и от теб, и от мен?
— С времето ще ти се случва — и вече ти се случва, да срещаш все повече и повече хора в живота си, с които се чувстваш толкова свободен, че нямаш нужда да лъжеш. Ще срещаш хора, на които можеш да позволиш такава свобода да бъдат каквито са, че няма да им дойде и наум да те лъжат. Това са истинските ти приятели. Грижи се за тях — заръча ми Хорхе. — И ако ти и тези приятели разберете, че с вас започва един нов ред…
— Кажи ми, според теб дали прямотата е най-важното нещо за приятелството?
— Да. Но внимавай: прямотата е едно нещо, а искреността — друго.
— Друго ли?
— Друго!
— Нима?
— Искреността идва от искрен, отворен. Спомни си идеята за „свободния достъп“. Ако съм искрен, то в мен няма нищо скрито, до което достъпът да е забранен. В мисълта ми, в чувствата и спомените ми няма нито едно кътче, което да не познавам или да искам да запазя в тайна. А прямотата не е чак такова откровение. За мен тя означава:
„Всичко, което ти казвам, е вярно. Вярно поне за мен“.
Тоест, „не те лъжа“, както би казал ти.
— Значи можеш да бъдеш прям, без да си искрен.
— Точно така. Прямотата, Демиан, е сибаритско* чувство, като Любовта (тази с главна буква). Чувство, присъщо на малцина, на единици.
[* Сибарит — жител на старогръцката колония Сибарис в Южна Италия; човек, водещ разкошен и разпуснат живот. — Б.пр.]
— Но, Хорхе, ако това е вярно, то в мен може да има кътчета, в които не искам да проникваш, ала това не значи, че не съм искрен. Все едно да кажеш, че да криеш — не значи да лъжеш.
— Поне за мен да криеш — не значи да лъжеш. Но само когато не лъжеш, за да скриеш нещо.
— Пример, моля.

Разговор на една двойка.
— Какво ти е?
— Нищо…
(Да. Нещо става с него и той чувства, че нещо става, макар да не знае какво. Значи лъже.)

Друг случай:
— Какво ти е?
— Не знам…
(Да. Нещо става с него и той знае какво е. Значи лъже.)

Още един:
— Какво ти е?
— Не искам да говоря сега.
(Може и да е по-сложно, но този човек крие нещо и е искрен.)

— Хорхе, в първите два примера приятелката ми ще приеме това и ще ме разбере. Но в последния ще ме прати по дяволите.
— Е, може би е време да се запиташ каква приятелка имаш, какво разбира и приема тя, когато лъжеш, и какво осъжда, когато си искрен.
— Винаги ли имаш готов отговор?
— Да! Всички винаги имаме отговор. Макар това понякога да е мълчанието, друг път — объркването, а в някои случаи — и бягството.
— До гуша ми дойде от теб.
— И аз съм си дошъл до гуша.
— Виж, Хорхе. Нека да обобщя.
— Давай.
— Казваш, че не препоръчваш поведение, при което лъжата се смята за нещо лошо. Казваш, че това е решение на всеки човек във всеки един момент.
— И във всяка връзка — добави _Дебелия_.
— И във всяка връзка — повторих аз. — И освен това твърдиш, че да лъжеш — не значи да криеш.
— Не. Твърдя, че да криеш — не значи да лъжеш, което не е едно и също.
— Вярно е. Но казваш също, че искреността е за приятелите, а прямотата — за „избраниците“. Така ли?
— Да. Горе-долу.
— Добре. Тогава това дали ти вярвам, ще зависи винаги от отношението помежду ни. От доверието или от любовта ми.
— Разбира се. От това и от желанието ти.
— Какво желание?
— Дати разкажа ли една приказка?

В далечна земя живеел един господар феодал, чието могъщество се равнявало само на жестокостта му.
Неговата воля била единственият закон в земите му, а на селяните било забранено да произнасят дори името му. Народът пъшкал под гнета на съдебните пристави, назначени от него, и на бирниците, които му отнемали и малкото парици, събрани от продажбата на реколтата, от виното или от занаятчийството.
Нолав, както се казвал феодалът, имал могъща армия и в нея от време на време се появявали млади офицери, които се опитвали да вдигнат бунт, за да го свалят от власт… Но тиранът потушавал тези опити с огън и меч.
А селският свещеник бил толкова благ, колкото проклет бил феодалът, и отдаден на вярата, той посветил живота си на това да помага на другите и да ги учи на всичко, което знаел.
В дома си бил приютил петнайсет-двайсет ученици, които следвали неговия път и се учели от всяко дело и всяка дума на своя учител.
Един ден, след утринната молитва, той събрал учениците си и им рекъл:
— Чада мои, трябва да помогнем на народа си. Той можеше да се пребори за свободата си, но господарят на тази земя го накара да повярва, че е много могъщ, и мъжете и жените не дръзват да се опълчат срещу него. Страхът от Нолав расте заедно с тях и ако не направим нещо, те ще умрат като роби.
— Каквото речеш, ще бъде сторено — отвърнали те в един глас.
— Дори ако трябва да платите с живота си? — попитал ги той.
— Какво е животът, ако човек, който може да помогне на своя брат, не го стори? — отвърнал един от учениците, който говорел от името на всички.
Настъпил петнайсетият ден от третия месец. Това бил рожденият ден на господаря на двореца и единственият ден в годината, когато феодалът минавал с каретата си през селото. Заобиколен от силен ескорт и облечен в дрехи, везани със злато и скъпоценни камъни, сутринта Нолав тръгнал на обиколка.
Група офицери заставяли всички селяни да се кланят пред господарската карета в знак на почит.
За всеобща изненада, когато каретата минала пред една къща на няколко преки от двореца, един от поданиците останал прав. Стражите тутакси го задържали и го отвели при господаря.
— Не знаеш ли, че трябва да се кланяш?
— Знам, Ваше Височество.
— Но не го направи.
— Не го направих.
— Нали знаеш, че мога да те осъдя на смърт?
— Надявам се, Ваше Височество.
Нолав се изненадал от този отговор, но не се смутил.
— Добре. Щом искаш да умреш по този начин, привечер палачът ще ти отсече главата.
— Благодаря, господарю — рекъл момъкът. И коленичил, усмихнат.
Тогава някой викнал в тълпата:
— Господарю, господарю! Мога ли да кажа нещо?
Диктаторът му наредил да се приближи.
— Казвай!
— Господарю, позволете аз да умра вместо него днес.
— Молиш ме да бъдеш екзекутиран вместо него?
— Да, господарю. Моля ви. Винаги съм ви бил верен. Позволете ми, моля!
Господарят се изненадал и попитал осъдения:
— Роднина ли ти е?
— Никога не съм го виждал. Не му позволявайте да умре вместо мен. Вината е моя и моята глава трябва да падне.
— Не, Ваше Височество, моята.
— Не, моята.
— Моята.
— Тишина! — викнал феодалът. — Мога да доставя удоволствие и на двама ви. И двамата ще бъдете обезглавени.
— Добре, Ваше Височество. Но тъй като осъдихте първо мен, мисля, че имам правото да умра пръв.
— Не, господарю. Това право е мое, защото дори не съм засегнал Ваше Височество.
— Достатъчно. Какво е това? — викнал Нолав. — Млъкнете и ще ви дам правото да бъдете обезглавени едновременно. В тези земи има повече от един палач.
Друг глас се извисил в тълпата:
— Тогава, господарю, и аз искам да ги последвам.
— И аз, господарю.
— И аз.
Феодалът се смаял.
Не разбирал какво става.
А ако имало нещо, което разваляло настроението на диктатора, това било да не разбира какво става.
Петима здрави младежи искали да бъдат обезглавени и това било странно за него.
Той притворил очи, за да се съсредоточи.
След секунди взел решение. Не искал поданиците му да помислят, че ще се поколебае.
Ще бъдат петима палачи!
Но щом отворил очи и погледнал хората, събрали се около него, вече не пет, а повече от десет били гласовете на онези, които искали да бъдат екзекутирани. И още ръце се вдигали.
Това вече било твърде много за господаря феодал.
— Стига! — викнал той. — Всички екзекуции се прекратяват, докато не реша кой ще умре и кога.
И каретата се върнала в двореца сред протестите и молбите на онези, които искали да умрат.
Щом се прибрал, Нолав се затворил в покоите си и се замислил над станалото.
Изведнъж му хрумнало нещо.
Заповядал да извикат свещеника. Той сигурно знаел нещо за тази всеобща лудост.
Отишли бързо да повикат стареца и го отвели при феодала.
— Защо твоите хора се надпреварват да бъдат екзекутирани?
Старецът не отговорил.
— Говори!
Мълчание.
— Заповядвам ти!
Мълчание.
— Не ме предизвиквай. Има начини да те накарам да проговориш!
Мълчание.
Старецът бил отведен в залата за мъчения и подложен с часове на най-ужасните изтезания. Но не проговорил.
Тиранинът пратил стражите си в храма да доведат някои от учениците му.
Когато те дошли, им показал пребития учител и ги попитал:
— Каква е причината, поради която хората искат да бъдат екзекутирани?
Старият свещеник промълвил едва-едва:
— Забранявам ви да говорите!
Господарят на тези земи знаел, че не може да заплаши със смърт никого от хората, които се намирали там. Затуй им рекъл:
— Ще подложа учителя ви на най-ужасните мъчения, които някой може да си представи. И ще ви принудя да присъствате на тях. Ако обичате този човек, кажете ми тайната и след това всички ще се разотидете.
— Добре — отвърнал един от учениците.
— Не говори — рекъл старецът.
— Продължавай! — заповядал Нолав.
— Ако някой бъде екзекутиран днес… — започнал ученикът.
— Замълчи! — повторил старецът. — Ако разкриеш тайната, ще те прокълна…
Господарят махнал с ръка и старецът получил такъв удар, че изгубил съзнание.
— Продължавай! — заповядал той.
— Първият човек, който бъде екзекутиран днес след заник-слънце, ще стане безсмъртен.
— Безсмъртен ли? Лъжеш! — рекъл Нолав.
— Има го в Светото писание — отвърнал момъкът. И като извадил книгата от торбата си, прочел един пасаж, в който това се потвърждавало.
„Безсмъртен!“, помислил си феодалът.
Единственото, от което диктаторът се страхувал, било смъртта, а сега получавал една възможност да я победи. „Безсмъртен“, помислил си той.
Феодалът не се поколебал дори за миг. Поискал хартия и перо и заповядал самият той да бъде екзекутиран.
Изгонили всички от двореца и по залез-слънце Нолав бил екзекутиран според собствената му заповед.
Така народът се освободил от потисника и се надигнал да се бори за свободата си. След няколко месеца всички били свободни.
Никой не споменал повече за феодала, освен в нощта на екзекуцията му, когато учениците, които лекували раните на своя учител, получили благословията му, задето рискували живота си, и поздравленията му за добре свършената работа.

— Защо феодалът повярвал на такава лъжа, Демиан? Защо стигнал дотам, че да заповяда собствената си екзекуция заради някаква история, разказана му от онези, които го мразели? Защо се хванал в клопката на учителя? Отговорът е само един:

Защото искал да вярва в това.

Искал е да мисли, че е вярно. И това, Демиан, е една от истините, които ни мобилизират по най-невероятния начин, който съм виждал. Ние вярваме в някои лъжи по много причини, но най-вече защото искаме да вярваме в тях.
Онзи ден ме питаше защо се тормозиш заради някого, който ТЕ лъже?
Тормозиш се, защото би искал да вярваш, че това, което ти казва, е истина!
Ето и отговора:
Човек попада най-лесно в капана на лъжата, когато тя отговаря на желанията му.

Няма коментари:

Публикуване на коментар