ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Дарове за махараджата

— Виж, Демиан, чудесно е да занесеш записките на приятеля си; идеално е, ако освен това го направиш с удоволствие; разумно е да не се вълнуваш толкова, но защо ще се вкисваш? Не мисля, че Хуан ще вземе изпита, като учи от тези записки!
— Какво общо има това?
— Нищо, шегувам се. Мислех си, че ти е „кофти“, както казвате вие.
— Не знам защо ми го натякваш, щом вече ти казах, че ще му ги занеса.
— Натяквам ти, за да разбереш как стигаш до тези състояния. Да ти разкажа ли една приказка?

Един махараджа, прочут с мъдростта си, навършил сто години. Събитието било посрещнато с голяма радост, защото всички обичали много своя владетел. В двореца подготвили голям празник за тази нощ, на който били поканени разни велможи от царството и от други страни.
Настъпил денят и пред залата, където махараджата щял да приеме гостите, се натрупала планина от дарове.
По време на вечерята махараджата наредил на слугите да разделят даровете на две групи: тези, които имат подател, и тези, за които не знаели кой ги праща.
Накрая царят заповядал да донесат всички дарове от двете купчини. Едната, със стотици големи и скъпи подаръци, а другата — по-малка, само с десетина дара.
Махараджата започнал да отваря даровете от първия куп и да вика тези, които са ги изпратили. Карал всеки от тях да се качи до трона и му казвал: „Благодаря ти за подаръка, връщам ти го и нека бъде както досега“. И му връчвал подаръка, независимо какъв бил той.
Когато свършил с първия куп дарове, той се приближил до втория и рекъл: „Тези дарове нямат подател. И аз ще ги приема, защото не ме задължават с нищо, а на моята възраст не е хубаво да оставам длъжник“.

— Винаги когато получаваш нещо, Демиан, в твоето съзнание или в съзнанието на другия този дар може да се превърне в дълг. Ако е така, по-добре да не приемаш нищо.
Но ако можеш да даваш, без да чакаш отплата, и да получаваш, без да се чувстваш задължен, тогава можеш да даваш или да не даваш, да получаваш или да не получаваш, но никога няма да се чувстваш длъжен. И най-важното: никой няма да ти остане длъжник, защото никой няма да ти дължи нищо.
Когато Хорхе млъкна, лошото ми настроение бе изчезнало. Разбрах, че не съм длъжен да нося записките на приятеля си. Разбрах, че Хуан ми е помагал, без да чака нищо в замяна. И още нещо: ако го беше правил, за да му бъда длъжник, щеше да е жалък и нямаше да искам да му върна жеста. А така не му дължах нищо и можех да постъпя както желая.
Затова целунах Хорхе и отидох да занеса записките на Хуан.

Няма коментари:

Публикуване на коментар