ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Кой си ти?

Бях работил много сериозно над себе си. Съветван от терапевта си и въодушевен от желанието да открия всичко за собствената си личност, прекарвах голяма част от свободното си време, размишлявайки за живота си, за новите и старите си чувства, за спомените и как Хорхе ме беше научил „да разбирам“, че все повече ще се изненадвам.
Но не всичко бе така розово. Някои от мислите, които се въртяха в главата ми, и най-вече някои чувства, които не можех да овладея, ме караха да се натъжавам и да се чувствам потиснат.
С такива мисли отидох в кабинета на Хорхе в деня, когато той ми прочете своята версия на разказа на Джовани Папини „Кой си ти?“.
По това време целият свят ми беше крив. Не знаех какво става, но имах чувството, че не мога да имам доверие на другите. Не знаех дали аз не умеех да си избирам приятелите, или всъщност хората не оправдаваха очакванията ми…
Работата е там, че винаги съм се чудел как може да чакаш някого, а той изобщо да не дойде, или срещите ти да се провалят в последния момент, защото някой не е предвидил нещо си, или в повечето случаи да висиш безкрайно там, където сте се уговорили с приятели, а те да нямат никакво намерение да дойдат навреме…
И ето разказа, който моят терапевт ми прочете.

Този ден Синклер стана, както винаги, в седем сутринта. Затътри, както винаги, пантофи към банята и след като взе душ, се избръсна и парфюмира. Облече, както обикновено, модните си дрехи и слезе до входа да вземе пощата си. Там го посрещна първата изненада за деня — нямаше писма!
През последните години кореспонденцията му постепенно растеше и това бе важно за връзката му със света. Малко разочарован от вестта за липсата на вести, той изяде обичайната закуска от ядки с мляко (както препоръчваха лекарите) и излезе от дома си.
Всичко си беше, както винаги: същите коли се движеха по познатите улици на града и вдигаха същия шум, от който се оплакваше всеки ден. Като пресичаше площада, едва не се сблъска с професор Ексер — стар познат, с когото обикновено разговаряше с часове на отвлечени метафизични теми. Махна му с ръка за поздрав, но професорът сякаш не го позна. Извика го по име, но той вече се бе отдалечил и Синклер помисли, че не го е чул. Денят беше започнал зле и май вървеше на по-зле с нарастващата досада в душата му. Той реши да се върне вкъщи, към книгите и изследванията си, и да чака писмата, които сигурно щяха да бъдат още повече, щом сутринта не бе получил никакви.
Тази нощ мъжът не спа добре и се събуди много рано. Слезе и докато закусваше, започна да дебне през прозореца кога ще дойде пощальонът. Най-сетне го видя на ъгъла и сърцето му подскочи. Но пощальонът мина пред дома му, без да спира. Синклер излезе и го повика, за да провери дали няма писма за него, но човекът го увери, че в чантата му няма нищо за този адрес, че пощите не стачкуват и че няма проблеми с разнасянето на писма в града.
Това съвсем не го успокои, напротив, още повече го притесни. Нещо ставаше и трябваше да разбере какво е. Облече си сакото и се отправи към дома на своя приятел Марио.
Щом пристигна, каза на иконома да съобщи за него и зачака в хола своя приятел, който скоро се появи. Синклер се спусна към домакина, протегнал ръце, но той го попита само:
— Извинете, господине, познаваме ли се?
Мъжът помисли, че това е шега, засмя се насила и настоя домакинът да му предложи чаша алкохол. Резултатът беше ужасен: онзи повика иконома и му нареди да изгони непознатия, при което Синклер си изпусна нервите и започна да крещи и да ругае, предизвиквайки още повече здравеняка да го изхвърли на улицата…
По пътя за вкъщи срещна други съседи, които не му обърнаха внимание и се държаха така с него, сякаш беше някой непознат.
И мъжът биде обсебен от следната мисъл: срещу него имаше заговор и той бе допуснал някаква грешка спрямо това общество, щом сега то го отхвърляше така, както преди часове го почиташе. Но колкото и да мислеше, не можеше да се сети за нищо, което би могло да се изтълкува като обида, а още по-малко за нещо, което да засегне цял град.
Синклер остана в дома си още два дни, очаквайки кореспонденцията, която така и не получи, или тръпнейки в очакване някой приятел, озадачен от отсъствието му, да дойде, да почука на вратата му и да го попита как е. Но нищо не се случи, никой не припари до дома му. Жената, която му чистеше, отсъстваше, без да предупреди, и телефонът не звънеше.
На петата вечер, пийнал малко повече, Синклер реши да отиде до бара, където обикновено се срещаше с приятели и си говореха разни глупости. Щом влезе, той ги видя в ъгъла, на масата, на която обикновено сядаха. Дебелият Ханс разказваше все същия стар виц и всички пак му се смееха. Мъжът придърпа един стол и седна. В миг настъпи гробна тишина, която показваше какъв досадник за тях е новодошлият. Синклер не издържа повече.
— Мога ли да знам какво ви става на всички? Ако съм направил нещо, което ви е по дразнило, кажете ми и да се разберем, но не се дръжте така, защото ще полудея.
Всички се спогледаха озадачени, но и раздразнени. Един от тях завъртя показалец на слепоочието си, давайки диагноза на непознатия. Мъжът отново настоя за обяснение, после започна да се моли и накрая падна на земята, умолявайки ги да му кажат защо му причиняват това.
Само един от тях му отвърна:
— Господине, никой от нас не ви познава, така че нищо не сте ни сторили. Всъщност дори не знаем кой сте.
Сълзи бликнаха от очите му и той излезе от бара и се затътри унизен към дома си. А краката му сякаш тежаха по един тон.
Влезе в стаята си и се хвърли на леглото. Без да знае как, нито защо, се бе превърнал в някакъв непознат, в никой. Нямаше го вече в бележниците на хората, с които си кореспондираше, нито в спомените на познатите, да не говорим за чувствата на приятелите. В главата му се набиваше като с чук въпросът, който всички му задаваха и който самият той започваше да си задава: „Кой си ти?“.
Можеше ли всъщност да отговори на този въпрос? Знаеше името си, адреса, номера на ризата си, номера на личната си карта и някои и други данни за пред хората. Но освен всичко това, кой беше наистина той дълбоко в себе си? Държанието му, влеченията, склонностите и мислите му бяха ли негови? Или както много други неща, бяха само стремеж да не разочарова онези, които очакваха от него да бъде човекът, когото познават? Май започваше да му просветва: щом е никой, значи не е длъжен да се държи по определен начин. Каквото и да направи, реакцията на другите към него няма да се промени. И за пръв път от толкова време откри нещо, което го успокои: бе изпаднал в такова положение, че можеше да се държи както си иска, без да чака одобрението на околните.
Пое си дълбоко дъх и усети как въздухът нахлува в дробовете му, сякаш се е възродил. Осъзна, че кръвта тече във вените му, че сърцето му бие, и се изненада, че за пръв път
НЕ ТРЕПЕРЕШЕ.

И след като най-сетне вече бе разбрал, че е сам, че винаги е бил сам, и разчиташе само на себе си, сега можеше да се разсмее или да се разплаче… Но заради себе си, не заради другите. Вече знаеше:
СОБСТВЕНИЯТ МУ ЖИВОТ НЕ ЗАВИСЕШЕ ОТ ДРУГИТЕ.

Беше разбрал, че е трябвало да остане сам, за да открие себе си…
Заспа спокойно и дълбоко и сънува прекрасни сънища.
Събуди се в десет сутринта и видя, че в този миг един слънчев лъч проникваше през прозореца и осветяваше красиво стаята му.
Без да се къпе, слезе по стълбите, тананикайки си някаква песен, която никога не бе чувал, и откри нещо под вратата — голяма купчина писма, адресирани до него.
Жената, която почистваше, беше в кухнята и го поздрави, сякаш нищо не се бе случило.
А вечерта в бара като че ли никой не помнеше онази странна нощ на лудост. Поне никой не сметна за нужно да каже нещо по въпроса.

Всичко бе отново както преди… но не и той,
за щастие,
той,
който никога вече нямаше да се моли някой да го забележи,
за да се увери, че е жив,
той,
който никога вече нямаше да търси мнението на другите за себе си,
той,
който никога вече нямаше да се страхува, че ще бъде отхвърлен.
Всичко беше същото,
но този човек вече
никога нямаше да забрави кой е.

— Този разказ е за теб, Демиан — продължи Дебелия. — Когато не осъзнаваш зависимостта си от чуждото мнение, живееш, треперейки да не би да бъдеш отхвърлен от другите, от които си се научил да се страхуваш. А цената, която трябва да платиш, за да не се страхуваш, е да се подчиниш и да станеш това, което онези, „дето толкова ни обичат“, ни налагат да бъдем, да правим и да мислим.
Ако имаш „късмет“ като героя на Папини и изведнъж светът ти обърне гръб, нямаш друг изход, освен да разбереш колко безсмислена е борбата ти.
Но ако това не стане
и „за нещастие“ си харесван и обсипван с хвалби,
тогава…
остава ти само едно:
чувството за лична свобода
сам да решаваш:
покорство или самота;
притиснат от дилемата да си това, което трябва,
или да бъдеш никой.
И от този миг…
можеш просто да бъдеш
сам, но самият себе си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар