ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Филизите на Омбуто

Омбу — южноамериканско дърво с месеста кора и цветове на гроздове.

Още щом влязох, Хорхе ми каза:
— Имам една приказка за теб.
— Приказка ли? Но защо?
— Не знам, стори ми се, че е точно за теб.
— Добре — съгласих се аз.

Имало някога едно много малко село.
Толкова малко, че не било отбелязано на големите карти на страната.
Толкова малко, че в него имало само един мъничък площад, а на този единствен площад растяло само едно дърво.
Но хората обичали това село, обичали площада си и дървото — огромно омбу, което било точно, ама точно в центъра на площада. Но то било и център на живота в селото: всеки ден привечер, към седем часа, мъжете и жените се събирали на площада след работа, вече умити, сресани и облечени за разходка край омбуто.
От години младите хора, родителите на младите хора и родителите на родителите на младите хора се събирали всеки ден под омбуто.
Там се сключвали важни сделки, вземали се общински решения, уговаряли се сватби и се поменували с години мъртвите.
Един ден се случило нещо различно и прекрасно: от един страничен корен, сякаш от нищото, поникнала зелена клонка само с две листенца, сочещи към слънцето.
Това бил филиз. Първият филиз, който омбуто пуснало, откакто го помнели.
Когато голямото вълнение попреминало, избрали комисия да организира празник в чест на събитието.
Но за изненада на организаторите, не всички селяни отишли на празника. Имало и такива, които смятали, че филизът ще създаде проблеми.
Работата е там, че няколко дни след появяването на първия филиз започнал да никне друг. И за един месец от посивелите вече корени на омбуто поникнали повече от двайсет зелени клонки.
Радостта на едни и равнодушието на други нямало да траят дълго.
Предупреждението дошло от пазача на площада. Нещо ставало със старото дърво. Листата му били по-жълти от всякога, били слаби и окапвали бързо. Кората на стъблото, досега месеста и гладка, изсъхнала и се напукала. Пазачът съобщил диагнозата:
— Омбуто е болно.
И може би ще умре.
Привечер, по време на разходката, избухнал спор. Едни заявили, че всичко е заради филизите. Аргументите им били съвсем конкретни: всичко било наред, преди те да се появят.
Защитниците на филизите пък отвръщали, че едното нямало нищо общо с другото, защото издънките са бъдещето на омбуто, ако нещо се случи с него.
И след като си казали мнението, се оформили две точно противоположни групи. За едната по-важно било старото дърво, а за другата — младите филизи.
Някак неусетно спорът се разгорещявал все повече и повече и позициите на двете групи ставали все по-крайни. Когато нощта паднала, стигнали до споразумение на другия ден да отнесат въпроса до общинския съвет, за да се успокоят духовете.
Но духовете не се успокоили. На другия ден Защитниците на омбуто — както се нарекли те — заявили, че проблемът ще се реши, ако запазят старото положение. Филизите изсмуквали силите на многогодишното дърво и били като паразити за него. Следователно трябвало да унищожат издънките.
Защитниците на живота — както се нарекли от втората група — ги изслушали ужасени, защото и те били стигнали вече до някакво решение. Трябвало да отсекат старото омбу, на което му било минало вече времето. То само отнемало слънцето и водата на новородените. Освен това нямало смисъл да защитават старото дърво, защото всъщност то било вече мъртво.
Обсъждането се превърнало в спор, а спорът — в кавга, стигнало се и до крясъци, ругатни и ритници. Полицията потушила скандала и разпратила всички по домовете им.
Същата нощ Защитниците на омбуто се събрали и решили, че положението е критично, защото тъпите им противници нямало да чуят доводите им и затова трябвало да преминат към действие. Въоръжени с градински ножици, кирки и лопати, решили да атакуват: щом унищожат филизите, преговорите щели да минат на друг етап.
Доволни от решението, те стигнали до площада.
Като наближили дървото, видели, че група хора трупат дърва край омбуто. Били Защитниците на живота, които решили да го подпалят.
Между двете групи от защитници се завързал отново спор, но този път те били надъхани с омраза, с яд и желание да рушат.
Много филизи били стъпкани и увредени при сблъсъка.
Стъблото и клоните на старото омбу също пострадали доста.
Повече от двайсетина защитници от двете групи прекарали нощта в болницата с по-леки и по-тежки наранявания.
На сутринта картината на площада била различна. Защитниците на омбуто били издигнали ограда около дървото и четирима въоръжени мъже го охранявали непрекъснато.
Защитниците на живота, от своя страна, били изкопали ров и оградили останалите филизи с бодлива тел, за да предотвратят всякакво нападение.
Положението сред останалата част от селяните също било неудържимо: в стремежа си да получи по-голяма подкрепа всяка група политизирала въпроса и принуждавала другите жители да вземат страна. Който защитавал омбуто, бил, разбира се, враг на Защитниците на живота, а който защитавал филизите, трябвало, естествено, да мрази до смърт Защитниците на омбуто.
Накрая решили да отнесат въпроса до мировия съдия, който по това време бил свещеникът от малката църква в селото. Той трябвало да се произнесе в неделя.
Публиката била разделена с едно въже и двете групи се нападали, крещейки. Крясъците били ужасни и никой никого не чувал.
Изведнъж вратата се отворила и по пътеката, подпирайки се на бастуна си, се задал Стареца, сподирян от погледите на двете групи.
Стареца — сигурно на повече от сто години, бил и човекът, който на младини основал това село, планирал улиците му, разчертал терените и разбира се, посадил дървото.
Бил почитан от всички и думите му били все така мъдри, както през целия му живот.
Стареца отблъснал ръцете, протегнали се да го подкрепят, изкачил се едва-едва на подиума и заговорил.
— Глупаци! — рекъл той. — Сами се нарекохте Защитници на омбуто и Защитници на живота… Защитници ли? Нищо не можете да защитите вие, защото единствената ви цел е да навредите на онези, които не мислят като вас.
Не си давате сметка, че грешите, че и едните, и другите бъркате.
Омбуто не е камък. То е нещо живо и като такова си има жизнен път. По този път то трябва да даде живот на филизите, които занапред ще поемат ролята му. Това значи, че трябва да ги подготви да се превърнат в млади дървета.
Но филизите, глупаци такива, не са просто издънки. Те не могат да оживеят, ако омбуто загине, а животът на дървото няма да има смисъл, ако то не даде начало на нов живот.
Бъдете готови, Защитници на живота. Заяквайте и се въоръжавайте. Идва време да подпалите дома на родителите си заедно с тях. Скоро те ще остареят и ще почнат да ви пречат по пътя.
Бъдете готови, Защитници на омбуто. Набирайте опит с филизите. Трябва да сте готови да стъпчете и избиете синовете си, когато пожелаят да ви отменят или надминат.
И вие се наричате „защитници“!
А единственото, което искате, е да рушите…
Не разбирате, че
като рушите
и рушите,
унищожавате
завинаги
и онова, което искате да защитите.
Помислете! Нямате много време…
Казал това, слязъл бавно от подиума и тръгнал към вратата сред дълбока тишина.
… И си отишъл.

Хорхе млъкна. А аз не можах да сдържа сълзите си. Станах и мълчешком си тръгнах, уморен, но с прояснени мисли…Чакаше ме много работа!

Няма коментари:

Публикуване на коментар