ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Жената на слепеца

Този ден бях настроен критично.
— Ти май смяташ, че няма проблем с лъжата, но да се лъже е лошо. Така са ни учили.
— Сигурен ли си, Демиан? Дали е вярно, че са ни учили да не лъжем? Аз не съм сигурен… Представи си следната сцена (случва се всеки ден във всички къщи и във всички градове)…

Детето току-що е хванато, че лъже.
Бащата, разбран и модерен човек, знае, че не ТАЗИ лъжа е важна, а моралното понятие за лъжа. Така че…
Той спира да прави това, което е правил, и сяда със сина си да му обясни простичко защо винаги, каквото и да става, трябва да казва истината, независимо кой ще пострада…
Звъни телефонът.
Детето, което се мъчи да печели точки, казва:
— Аз ще отида!
И тича да вдигне слушалката. След малко се връща.
— Застрахователният агент е, тате.
— Ох! Точно сега ли? Кажи му, че ме няма.

— Дали ни учат да не лъжем?
Не мисля. Казват ни, че не трябва да лъжем, да.
Но… дали родителите ни, учителите ни, свещениците и управниците ни учат, че не трябва да лъжем?
Хорхе направи пауза, сръбна мате и продължи:
— Май навлизаме в друга плоскост, личната и субективна плоскост на въпроса: какво става с всеки човек, попаднал на лъжа. Или поне, защо е лошо да се лъже. Хиляди пъти сме виждали, че обществото, в което живеем, не гледа с добро око на непредсказуемите индивиди. Това предполага отслабване на контрола и усложнява правилата на играта в съвместния ни живот, поне в структурата на нашата система. В тази система е лошо да лъжеш, защото, ако го правиш, никога няма да знам точно какво мислиш, какво вършиш, нито какво става с теб. За да запазя контрола над положението, аз, както и останалите, имам нужда от достоверни факти. Ако не мога да се информирам чрез сетивата си, имам нужда от информацията, която ми даваш ти, имам нужда да вярвам, че това, което казваш, е така.
— Но ако не вярвам на това, което ми казват другите — обадих се аз, — не бих могъл и да живея.
— Никой не може да ти попречи да вярваш, Демиан. Аз поставям под въпрос само стремежа ти да забраниш на другия да лъже.
— Но, Хорхе, ако всеки започне да казва каквото му хрумне, ще бъде ад. Ако всички лъжат и никой не вярва на никого, ще настъпи хаос.
— Това е една от възможностите — каза _Дебелия_, — но не е единствената. Има и друга възможност, за която предпочитам да мисля като за по-вероятна. Да речем, че някой лъже, защото, осъждайки себе си, се бои от присъдата на другите. Да речем, че този, който лъже, вече сам се е осъдил.
Но представи си един свободен свят, един свят на безгранични възможности, където нищо не е забранено, неудобно или задължително…
В един такъв свят никой няма да се обвинява, да се осъжда или да очаква критики от другите. И като имаме свободата да лъжем или да не лъжем, като ни е позволено да казваме истината или да я крием, може да стане така, че всички изведнъж да престанем да лъжем и светът да се превърне най-сетне в надеждно и спокойно място…
И това е една възможност, Демиан.
— Сигурен ли си, че това е възможно?
— Не, не съм сигурен. Но нещата, в които съм сигурен, са толкова малко, че предпочитам да вярвам твърдо в тази перспектива, която, макар да не е сигурна, поне има предимството, че е по-желана.
— На теб всеки автобус ти върши работа.
— Не знам дали ми върши работа, но ако е с номера, който чакам, се качвам.
— Кажи, Хорхе. Ако е вярно, че мечтата ти е възможна, защо светът не се решава да премине в това „спокойно и надеждно“ място, както ти казваш?
— Защото на първо място, Демиан, трябва да се пребори със страха.
— Кой страх?
— Страхът от истината. Някой ден ще ти разкажа приказката за магазинчето на истината.
— А защо не днес?
— Защото днес е ден за друга приказка…

В едно село живеел мъж с рядка болест на очите. През последните трийсет години от живота си той бил сляп. Веднъж в селото дошъл прочут лекар, при когото отишли за съвет. Лекарят ги уверил, че ако оперира мъжа, може да му върне зрението. Но жената на слепеца (която се чувствала стара и грозна) не се съгласила…

Няма коментари:

Публикуване на коментар