ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Часовникът, който е спрял на седем часа̀

Бях в много щастлив период!
Всичко в мен вреше и кипеше с израстването ми. И не само трупах знания, но се чувствах, без да проявявам излишна скромност, все по-мъдър, с по-ясни мисли и по-съсредоточен.
Всичко беше прекрасно и макар някои неща да не бяха такива, каквито ми се искаше, ги приемах спокойно, защото чувствах, че мога да посрещна без страх трудностите.

— Страхотно е, Хорхе. Винаги ли живееш така?
— Сам си отговори.
— Ако това е част от пробуждането, ти, който си преживял повече пробуждания от мен, сигурно се чувстваш винаги така.
— Не — отвърна Дебелия. — Невинаги.
— Като знам вече поговорката „Общата беда — утеха за всички“, искам да те питам дали на другите, на повечето хора, също им се случва да имат светли и мрачни моменти?
— Мисля, че да… Сигурно затова от известно време в главата ми се върти един разказ на Папини. Казва се _Часовникът, който е спрял на седем часа̀.
— Ще ми го разкажеш ли?
— Да, въпреки че да разкажеш разказ, написан така фантастично, значи да му отнемеш повече от три четвърти от красотата. Но какво пък…
Този разказ на Папини е монолог на един герой, който пише самотно в стаята си.

На едната стена в стаята ми е окачен красив старинен часовник, който вече не работи. Стрелките му, спрели открай време, сочат невъзмутимо един и същи час — точно седем.
Открай време този часовник е само ненужна украса върху белезникавата празна стена. И все пак има два момента през деня, два кратки мига, в които старият часовник сякаш се възражда отново от пепелта като птицата феникс.
Когато в лудия си бяг всички часовници в града ударят седем часа̀ и механичните кукувички и гонгове заповтарят по седем пъти своята песен, старият часовник в моята стая сякаш оживява. Два пъти на ден, сутрин и привечер, часовникът е в пълна хармония с останалия свят.
Ако някой види часовника точно в тези моменти, би казал, че върви чудесно… Но след това, когато песента на другите часовници стихне и стрелките им продължат по скучния си път, моят стар часовник застива, верен на часа, в който някога е спрял.
Но аз обичам този часовник. И колкото повече говоря за него, повече го обичам, защото чувствам, че приличам все повече на него.
И аз съм застинал във времето. И аз се чувствам прикован и замрял. И аз донякъде съм излишна украса на една празна стена.
Но се радвам на кратките мигове, в които идва като по чудо и моят час.
Тогава чувствам, че съм жив. Всичко е ясно и светът е прекрасен. В такива мигове мога да творя, да мечтая, да летя, да казвам и чувствам повече неща, отколкото през цялото останало време. Това хармонично общение настъпва и се повтаря непрестанно, като неумолима закономерност.
Когато го изпитах за пръв път, исках да се вкопча в мига, мислейки, че мога да го задържа завинаги. Но не стана така. И на мен, както на моя приятел — часовника, времето на другите ми се изплъзва.
… Когато моментът отмине, часовниците, намерили убежище при други хора, продължават своя ход, а аз се връщам към обичайното вцепенение, към работата си, бъбренето в кафето, към скучния ход, който обикновено наричам живот.
Но знам, че животът е нещо съвсем друго.
Знам, че животът, истинският живот, е сбор от онези мигове, които, макар и кратки, ни карат да усетим, че сме в хармония с Вселената.
Почти всички смятат, горките, че живеят.
А има само мигове на пълнота и онези, които не го знаят и упорито искат да живеят вечно, ще бъдат осъдени да останат в света на сивия и еднообразен ход на ежедневието.
Затуй те обичам, стари часовнико. Защото ти и аз сме едно.

— Това, Демиан, е бледо отражение на една литературна перла на Папини, която те моля да прочетеш някой ден. Днес ти я показах, за да видиш гениалната метафора: може би всички живеем в хармония само в някои моменти. И може би сега, в това настояще, мигът на истинския живот съвпада с твоя час. Ако е така, радвай му се, Демиан. Да не би да отмине… твърде бързо.
След време прочетох оригиналния разказ на Папини Часовникът, който е спрял на седем часа̀. И както каза Дебелия, беше истинска перла. Но дори и сега, когато имам книгата в библиотеката си, не мога да забравя онзи разказ на Хорхе, който може би нямаше голяма художествена стойност, но ми донесе такава полза в онзи момент, каквато наслада ми достави оригиналът след години.

Няма коментари:

Публикуване на коментар