ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...
Старецът разръчка въглените в камината, сложи един наръч сухи цепеници и огънят възкръсна като феникс. Алени б
агри обсипаха стаята. Дървета пукаха в такт с огнените пламъци, а те танцуваха по тавана преплетени в един див, победоносен танц.
Напук на лютата зимна вечер навън, в стаята беше топло и уютно. До камината имаше малка дървена масичка и един голям люлеещ се стол, а пред нея на пода, беше постлан един огромен, пухкав и мек килим.
По корида се чуха глухи стъпки, а миг след това вратата се отвори и се чу детски глас:
- Дядо, дядо разкажи ни приказка...

петък, 4 ноември 2011 г.

Нека ти разкажа - Аз съм Питър

Фактът, че някой може да лъже, когато казва истината, и логичната противоположност, тоест възможността да е искрен, говорейки лъжи, обърка напълно мислите, които се въртяха в главата ми.

— Ужасно е, Хорхе — казах аз. — Това значи, че истината се превръща в съвсем субективно понятие и на всичко отгоре — относително.
— Във всички случаи след казаното се обърква понятието за лъжа, но не и понятието за истина. Истината може да си е все така абсолютна, дори и да допуснем, че когато някои лъжи се представят за истина, това не е лъжа. И все пак, тъй като идеята ни за истината е тясно свързана с ценностната ни система, винаги ще стигаме до твоето заключение (с което точно затова, а и по други причини съм съгласен): истината е относителна, субективна и позволи ми да добавя — променлива и частична.
— Така е — съгласих се аз. — И онова, което ти казах одеве, изобщо не се променя. Дразня се, когато ме лъжат. С други думи, независимо дали е вярно или не, се дразня, когато ми казват нещо, за което знам, че не е истина. Въпреки относителната, субективна и частична истина на този, който го казва. Дразня се, когато ме лъжат…
— А защо смяташ, че те лъжат?
— Пак ли? — отвърнах аз. — Пак ли?
— Питам те защо смяташ, че лъжат ТЕБ.
— Как така защо? Нали на мен казват въпросната лъжа — рекох разпалено.
— Не се ядосвай. Мисля, че когато някой лъже — той лъже! Тоест: не ТЕ лъже; не МЕ лъже. А просто ЛЪЖЕ! И в най-добрия случай СЕ лъже.
— Не!
— Да! Защо хората лъжат, Демиан? Помисли. За какво?
— Откъде да знам! По хиляди причини…
— Кажи ми поне една. Например за случая, след който дойде в кабинета ми в лошо настроение.
— За да скрият нещо лошо, което са направили.
— И защо да го крият?
— За да не ги обвини някой.
— И защо не искат някой да ги обвини?
— Защото знаят, че ще осъди постъпката им.
— И защо не искат някой да ги съди?
— Защото е важно за тях.
— И?
— И… не искат да носят вина.
— Тоест, за да не поемат отговорност.
— Точно така.
— Добре. Да речем, че това е причината за деветдесет и девет на сто от лъжите.
— Предполагам.
— Така. А лъжецът откъде знае, че трябва да носи отговорност? Кой определя отговорността му?
— Никой! Е, самият той.
— Така е. Самият той.
— И какво?
— Не разбираш ли? Лъжецът не се бои от последствията, от обвинението на другите, нито от присъдата им. Той сам се е обвинил и се е осъдил вече. Виждаш ли? Присъдата е произнесена. Лъжецът се крие от собственото си обвинение, от присъдата си и от своята отговорност. И както ти казах, проблемът не е в някой друг, а в този, който лъже.

Застинах. Всичко беше вярно. Знаех, защото го бях наблюдавал отстрани и отвътре. Лъжех, когато сам съм се обвинил и осъдил вече.
— Но е вярно, че ме лъже!
— Толкова вярно, колкото когато майка ми казваше за брат ми Качо: „Не хапва нищо“. Брат ми не й ядеше от месото, нито хапваше от супата й, нито опитваше от крем карамела й, „който е толкова хранителен“…
— Не, не е същото. Когато някой ме лъже, лъже МЕН.
— Не, Демиан. Приемам, че се смяташ за център на твоя свят. Това е така. Но НЕ си център на ЦЕЛИЯ свят. Той лъже изобщо. Не лъже точно ТЕБ. Прави го, защото така е решил, защото така му изнася или защото му се иска. То си е НЕГОВО право. Като кажеш, че лъже ТЕБ, ти създаваш една маниакална препратка към себе си и нещо, което всъщност е негов проблем, се превръща в ТВОЙ проблем. Не се дразни!
— Но това негов проблем ли е?
— Когато човек лъже, за да избегне отговорността, това си е симптом. Колко пъти и двамата сме били свидетели, че в крайна сметка неврозата е само начин да избегнем зрелостта, да избегнем отговорността, която идва с годините?
— Не знам. Трябва да помисля. Във всекидневния живот обикновено печели лъжецът, а не онзи, който се дразни.
— Дори когато е така, справедливостта няма нищо общо със здравето. А и всичко зависи от това какво ти смяташ за печалба.
Трудно е човек да направи нещата такива, каквито иска, с лъжи. Смятам, че този, който лъже, може да постигне желаното само за известно време (макар дълбоко в себе си да знае, че този начин е фалшив, измамен, пясъчен замък, граден върху лъжата).
— Но ние не лъжем заради това или не си даваме сметка. Мисля, че поне когато аз лъжа, се стремя към контрол над положението.
— Тоест, към власт…
— Да, в известен смисъл към власт. Аз съм този, който знае истината. Аз те предизвиквам. Аз те лъжа. Аз те мамя. Аз те дразня… Скапана власт, но все пак власт.
— Да ти разкажа ли една приказка?
Хорхе отдавна не ми беше разказвал приказки.
— Давай!
— Е, не чак приказка.

В един от най-мръсните квартали на града имало някакъв ужасен бар.
Вътре било мрачно като в сцена от криминале от черната серия.
Някакъв пиян пианист с кръгове под очите, който едва се виждал сред полумрака и дима на вонящите цигари, дрънкал скучен блус в ъгъла.
Но изведнъж вратата се отворила с трясък. Пианистът спрял да свири и всички погледи се насочили към нея.
Появил се някакъв здравеняк с мускули на ковач, които не се побирали във фланелката му, и с татуировки по ръцете.
Ужасното му лице изглеждало още по-свирепо заради големия белег на бузата му.
И с глас, който смразявал кръвта, мъжът викнал:
— Кой е Питър?
В бара се възцарила напрегната, сковаваща тишина. Здравенякът пристъпил две крачки, грабнал един стол и го запратил в огледалото.
— Кой е Питър?
Едно малко очилато човече отдръпнало стола си от една от страничните маси. Тръгнало безшумно към здравеняка и прошепнало едва-едва:
— Аз… Аз съм Питър.
— А, значи ти си Питър? Аз съм Джак, копеле!
После го вдигнал с една ръка във въздуха и го запратил в огледалото. Сграбчил го и му фраснал два юмрука, които едва не му отнесли главата. След туй стъпкал очилата му. Разкъсал дрехите му и накрая го хвърлил на земята и заскачал върху корема му.
Тънка струйка кръв потекла от ъгълчето на устните на човечето, което лежало на пода почти в несвяст.
Здравенякът отишъл до вратата и преди да си тръгне, рекъл:
— Никой не може да си прави майтап с мен. Никой!
И изчезнал.
Щом вратата се захлопнала, двама-трима мъже се приближили да помогнат на жертвата от побоя. Сложили го да седне и му подали едно уиски.
Човечето избърсало кръвта от устата си и започнало да се смее — първо тихичко, а после с все гърло.
Хората го погледнали, смаяни. Да не е превъртял от побоя?
— Нищо не знаете вие — рекло то. И продължило да се смее. — Аз наистина си направих майтап с тоя идиот.
Умиращи от любопитство, другите го затрупали с въпроси.
Кога?
Как?
С жена ли?
За пари ли?
Какво му направи?
В затвора ли го прати?
Човечето продължило да се смее.
— Не, не. Направих си майтап с тоя глупак тук, пред всички! Защото аз… Ха-ха-ха! Аз…
… Аз не съм Питър!

Тръгнах си от кабинета, като се смеех от сърце. Представях си пребитото човече, което смяташе, че си е направило майтап със здравеняка.
И като изминах няколко преки, смехът ми премина и ме завладя странно чувство на самосъжаление…

Няма коментари:

Публикуване на коментар